За общностите, терористите, малцинствата

 
 

Текст на Лиляна Александриева, фондация "Утре"

31 март 2016



· Общността се характеризира с обща цел и ниско недоверие между хората в нея.

Недоверието е причина за липсата на общност. И когато обществото не е общност, тогава всяка групичка може стане рискова, да носи риск за обществото.

Високото равнище на тревожност не изисква, както и не предизвиква високо равнище на недоверие. /И тук може да се разсъждава, че тревожността може да бъде причина за общност – но не и за недоверие./

· Терористите не е задължително да идват отвън. Казват, че те били маргинали на западното общество. По-точно е да се каже, че те се групират в малцинства, чиято основна особеност, е че те са със свое силно вътрешно сцепление. Центростремителната сила на тези групи се поражда от възможността за индивидуално рисково поведение. Начинът на изява на членовете им е да се държат провокативно. Религията е само полето, в което те правят провокацията. Поведението им може да бъде и лишено от чувства като отмъщение, омраза, гняв – да ги търсим там би следвало да значи, че ние, другите, използваме мисловните клишета на ХІХ век. Тези чувства маже ги няма дори когато убиват – и себе си, и нас, другите.

· Терористите, израснали „вътре“: Сегашният младежки тероризъм е реакция срещу ценностите на съвременното западно общество. Традиционните ценности, изразяващи се, например, в изискуемо поведение за мъжа или жената, се сбъскват с ценностите на пазарното общество и от импрегнацията на едното с другото се получава нещо взривоопасно. Например, в сериозната западна литература днес - след рицарите и романтичния авантюрист, носител на справедливостта – идеалът за герой и храбрец практически липсва (Въпреки героичните опити на Хемингуей. А пък Атикъс Финч, героят на Харпър Ли се е отказал от специалната си бойна дарба на гениален стрелец – можем ли да си представим рицар, който отказва да върти изкусно меча? От друга страна, героите на Изтока – например, възпетите в Съветския съюз и Китай революционери – съзнателно лишават себе си от индивидуалност. Рицарят влиза в боий, извиквайки името си – а те са безименни войници на Партията. Рицаорят се бие честно и е великодушен към победения – редникът на Партията презира класовия враг и гледа да го унищожи по всякакъв начин – и безчестните начини са оправдани, класовият враг не е човек.), Е, как да живее един младеж с буйна кръв и осигурено ежедневие, като няма с кого да се бори? На практика той няма как да се реализира нито според съвременните стандарти за реализация, които споделя – в този смисъл той си е съвсем интегриран; той няма повод за битка и според традиционните представи, защото е лишен от императива да се бори дори за хляба си. Той няма как да стане герой, а той това иска. И му остава да бъде герой само в шоу-то. Практически няма разлика в съзнанието му между атентат и селфи от кофата на кулокрана, например. Действието само по себе си ги удовлетворява. Героят не се интересува кого ще убие, важно му е, че ще го направи, важно му е самото геройстване. Жертвите не са цел сами по себе си - независимо дали са анонимни или всеизвестни, те присъстват само като част от описанието на събитието, сведени са до атрибути на шоуто, което героят е сътворил.

· Сегашните терористи доведоха бунтарството до абсурд. Два века бунтарите бяха срещу нещо нефелно – според тях - в организацията на обществото; отхвърляха нещата, подреждащи света или искаха да наложат нещо различно – било в разпределението, било във функционирането му. Интересното е, че „Фракцията от Червената армия” в Германия е Че Гевара в Южна Америка бяха почти съвременници на героя на Джеймс Дийн от „Бунтовник без кауза”. И едва половин век по-късно бунтовникът без кауза се въплъти в живота – уви, по време на нашия живот.

· Трябва да се прави разлика между три групи, свързани с тероризма, които на нас – външните наблюдатели, но и потърпевши, ни изглеждат еднакви: елитът на ИДИЛ, бойците на ИДИЛ (вкл. и европейците между тях) и терористващите в Европа. Бойците на ИДИЛ са просто хора, които искат да са войници и да се бият. Кауза обикновено не им е нужна. Такива хора винаги и навсякъде има, както има и пацифисти по природа. Елитът на ИДИЛ може и да подкрепя терористите, може и да ги насочва към тероризъм (защото трябва да е от идиоти, за да не види ползата, която тероризмът оказва на каузата „Ислямска държава”), но не той е техният вдъхновител. Тези младежи нямат нужда от външно вдъхновение. Те си имат достатъчно вътрешна мотивация – явлението ИДИЛ само я канализира и насочва. В тоя смисъл терористите не са маргинали. Те са просто едни старомодни хора – романтици и авантюристи, каквито винаги е имало и ще има, но облечени в съвременни щурмови дрешки. Те практикуват атентати – а това се е смятало за смислено занимание в края на ХІХ и в началото на ХХ век. Затова съвременните им дрешки стоят старомодно - по обратна аналогия с мисленето на Въло Радев в „Черните ангели”, който облече младежите от нашенската комунистическа бойна група от 1940те години по модата на едно поколение по-късно: ранните 70 години на ХХ век. Сегашните атентатори в Брюксел, Париж и Лондон, та дори и тези в Ню Йорк, взимат моделите си за действие от едно време, което толкова се гордеехме, че е безвъзвратно отминало. Полезно би било, например, ако психопрофила на Солунските атентатори, например, го пренесем върху сегашните атентатори, за да си помогнем да възсъздадем портрета им.

· Как реагират държавите, как реагират обществата и как реагират хората (като индивиди) на тероризма? Различно – но никой засега не е изследзвал какви точно са разликите.

· Кога малцинствата се оказват заплаха за обществата си? За какво в обществото са заплаха? За какви общества са заплаха? Това засега не знаем.

· Кога и за какво бежанците са заплаха? Не знаем и това, защото не си задаваме сериозно такива въпроси. Мислим, следвайки медиите, т.е. не мислим.

· Всяко „политическо” малцинство е заплаха за статуквото. Клише, но все стоящо на пътя между разума и устата ни, е, че всяка криза е и риск, и възможност. По-добре е да подложим живота си на преоценка, да го погледнем с недоверие и съмнения, вместо да го крепим като рохко яйце, което при това не знаем дали вече не сме го пукнали някъде някога.

· Например, гледаме на мигрантите като на нашественици, които много искат да уседнат в земите ни, сред нас. Но бихме сбъркали, ако ги подозираме, че на тях им трябва земята ни. На тях им трябва социалната ни държава. Страх ни е, че ще трябва да работим и произвеждаме повече, за да стигнат аншите социални пари и за тях. Привиждат ни се като изгладнели тълпи. /И строим огради, и назначаваме полиция и граничари, и нови чиновници в чисто нови Бюра за какво ли не, само и само да не пипнем социалната си държава. А тя е отживелица днес, защото е измислена и задействана във времената, когато хората искаха да работят. Днес да работиш не е ценност, не е ценност да си богат, не е ценност да твориш; ценност е да се забавляваш, само тогава се и изявяваш, и реализираш. Това е новият Мамон. Днес социалната държава развращава. А възгледът, че едно обшество е толкова по-справедливо, колкото повече осигурява социално изкачване на хората от низините си, като мери просперитета и интегритета им чрез това в колко богатски квартал са настанени в плащани от общината жилища, лишава същите тези низини от обект на усилията и мечтите им, унищожава старанието им да се приобщят съзнателно. С което и окончателно доразвращава както самите тези низини, така и онези все по-стопяващи се малцинства, които по някаква причина още се трудят. Просто културата на Запада се е разцепила на две култури – като оная, дето Ленин я описваше! – на официална, дето чуваме за европските ценности, и масова или реална, дето ценност е не-усилието и забавлението. И е естествено, че масовата култура ще е агресивна и надделяваща – когато никой не иска ти да работиш, ти защо да работиш?! Няма да се натискаш, я! Към нея са приобщени всички – няма значение „пол, раса, занятие” и т.н. Май не е проблемът в липсата на интеграция на имигрантите, а в това към какво им предлагаме да се интегрират.

· И още нещо не виждаме – днешните терористи са трето поколение имигранти в Европа. Проблемът ни днес не е в това, че имигрантите остават неинтегрирани, а че днес живее вече третото поколение имигранти. Правя аналогия с богатите: първото поколение натрупва богатството, второто поколение разпилява и профуква това богатство, а едва третото поколение, което притежава само минало, се замисля за смислите на имането и нямането. И изборът, който то прави, вече е балансиран, осъзнат, ориентиран според новоизмислените от това поколение ценности, а не от ценности, взети заедно с интеграцията. Така е с имигрантите – първото поколение и по силно собствено желание, и по принуда, и от страх и неувереност приема ценностите и договореностите на приемащото ги общество. Второто поколение, спокойно за сигурното притежание на придобитото, което за него е даденост, все по-силно жали за загубеното, за изоставеното, за лишеността си. Затова и се обръща назад и може само да идеализира родното, тъй като не е докосвало жилото му, не го е живяло. За третото поколение остава осмислянето – по-точно търсенето на смисъла, изборът между многото смисли и ценности. Както учехме по Хегел, то трябва да извърши синтеза. Оттам в поведението на днешните млади потомци на мигрантите: връщането към ХІХ век. Изначална неудовлетвореност поради миналото и силно желание за изява от настоящето (или обратното също е възможно!) – двете нишки се сплитат у тези нищо никога не работили младежи в твърда верига, която ги предопределя да са радикални, безогледни, безкомпромисни, фанатични. Те неистово търсят смисъла, обрекли са се на него и го виждат зад всяко неприемливо от обществото действие; те искат да живеят смислено – и затова убиват. И другите, но и себе си. Те са честни по своему и затова виждат с огромна болка, че друго нищо не им е останало.

· Срещу това никакви държави и служби за сигурност не могат да помогнат. Те могат само да ограничават и намаляват щетите. Ислямът тук няма нищо общо – терористите можеха да са зороастрийци или митраисти, или поклонници на звездата Вега, или молещи се на зелените човечета, или еколози..., както на други географски ширини във времената на техните дядовци подобните на тях бяха комунисти, а още по-преди – революционни терористи. Въпрос на време е тази вълна на атентаторствуване да мине. Сигурно ще тряе обаче още поне двайсетина години. Защото е въпрос на действие, предопределено поколенчески.

 
 

Дискусия

 
Няма публикувани мнения все още



Напишете Вашето мнение

* Само регистрирани потребители могат да се включат в дискусията